Личности в Пловдив

Веселин Сариев е роден на 22 септември 1951 година в град Пловдив. Завършва Българска филология в ПУ “Паисий Хилендарски”. Дебютната му стихосбирка “Здраво утро” излиза през 1982 година в издателство “Христо Г. Данов”. Книгата има дълга предистория на неприемане от официалната комунистическа критика. Първият й вариант е претопен и отново издаден в съкратен и цензуриран вид, без илюстрациите на художника Димчо Павлов, който от своя страна прави изложба по стиховете в книгата.

Втората стихосбирка на Сариев, “Пред края на кръга”, излиза през 1989 г., също като издание на “Христо Г. Данов”. С нея Веселин Сариев получава наградата “Пловдив” за литература.

Търсенията на поета в областта на експерименталното слово, както и приятелството с чилийския художник и поет Гилермо Дейслер, насочват интересите му към визуалната поезия. Това довежда до издаването на първото българско списание за визуална и експериментална поезия СВЕП (1990), в което Веселин Сариев кани за участие автори от Европа, Япония, САЩ, Южна Америка. От него излизат четити броя в тираж 100 и се разпространява по пощата, което е една от концепците на това “пътуващо изкуство” наричано още mail art.

Опитите за организиране на връзката поезия – визия продължават в трите следващи книги на Веселин Сариев, където стихотворните творби са визуално коментирани, допълвани и разказвани от рисунките на трима художници. В “Съзвездие от мигове. Поетически диалози” (1999) лирическите миниатюри са в хармонично съзвучие с акварелите на Румен Жеков. Стихосбирката е билингва в три варианта – английски, немски, френски. Излиза също във вид на плакат и пощенски картички. С нея поетът получава за втори път наградата “Пловдив” за литература.

Следващият проект “Горски дух” (2000) е поема-портрет на художника Атанас Хранов, която е оформена като истинско послание - наподобява голям плик за писмо, в който е скрита поетично-художествена кореспонденция.

През 2001 година излиза последната поетична книга на Веселина Сариев “Златна клонка” която също е билингва и е придружена от рисунките на Данаил Дянков.
 В последните си години Веселина Сариев продължава работа върху ръкописът “Дворът” – апология на приятелите художници и творци.

Освен в творческите търсения в областта на поезията авторът има изследвания за българското национално самосъзнание и памет, интересуват го специфичните контрапункти на официалното митологизиране и историческата действителност. Историко-публицистичното съчинение “Диарбекир и българите” (1996, ИК ”Христо Ботев”) получава широко признание сред професионалните историци и читателската аудитория. То е плод на задълбочена работа в многобройни архиви и две пътувания до най-значимото място на българските заточения – Диарбекир. Книгата получава специалната награда на Дружество “Гражданин” през 1996.

Колекционерката му страст и особеното отношение към пловдивското градско битие подтикват поредицата от текстове публикувани в пловдивската преса. Те описват емблематични места на Пловдив, къщи и личности.

През 2000 година Веселин Сариев построява със собствени средства параклиса “Св. Мина” в село Брестовица. Дори в ктиторската си дейност той търси своеобразна симбиоза с високата художествена култура – олтарът е изписан от художника Николай Кучков. За тази си дейност е награден с почетния знак за дарителство на град Пловдив.

Умира след тежко боледуване през юни 2003 година, на 52-годишна възраст. 

***

Нощ

Каква луна е – ни звяр, ни дрямка,
излиза вятър – перчема бръсне.
Вървя по пътя – събирам сламки
и сам изтичам през своите пръсти.

И свири вятър, пищи в ушите,
звезди в комина метат с опашки –
с коси развени, с уста зашити,
фучат и ронят сълзи юнашки.

Ще каже някой – това е кино:
салона – тъмен, душата – здрава,
нощта е друго, нощта е вино,
макар че вино кръвта не става.

С горкото ехо - къде да седнем,
къде да денем гласа си свиден:
горите – голи, реките – бедни,
и всички люде – тънкообидни.

От канарата току ще падне
звезда с мустаци – едва наболи.
И аз ще видя звезди по пладне,
а в краен случай ще дойде пролет.

И ти сънуваш мигът случаен,
И все ме питаш – нощта къде е.
Нощта е дума, която зная,
но все не мога да проумея.  

***

Сънят за опита

Аз живея в сянката на друг
реализъм - спомен и забрава.
Помня вас и първият ви звук.
И това, което не остава.

То ме води някъде насам,
а ме връща в непознати бездни.
Чувството е само чувство. Знам,
че светът без мене ще изчезне.

Той е друг, когато съм отвъд.
Може би дори ме преживява.
Но в безвремието няма път
към духа на нашата представа.

Там напускам себе си, не се
казвам Веселин. Аз нямам име.
Магнетизмът ще ме отнесе
в състояния непостижими.

Виждам атомите им - следи
от движението на съдбата.
Виждам тялото си, сякаш бди
и се изразходва без остатък.

Произвеждам се отвъд смъртта
и спасението ще витае
като сянката на съвестта
в опита ми да се припозная.

А сънят за Опита е блед,
тъжно, тайнството в една измама.
Аз живея векове напред,
но съм тук, а там ме няма, няма.

***

Из “Съзвездие от мигове. Поетически диалози”
 “Constellation of instants.  Poetic dialogues” *:

• Тихо е - търговците на вино пишат с бели букви по зида на кръчмата - сякаш бели гълъби в нощта - буквите - накацали - заспиват.
• It is quiet - wine traders write in white letters on the pub`s wall - like white pigeons in the night - the letters - roosting - get asleep.
• Попива в земята сълза - ще поникне ли цвете - чувството ражда единствено чувства - плътта им отстъпва - моделът е краен - болезнено сам - и единствен - облъчен с измамна енергия - стара мома по билото - в ръцете й - бяла - дантелена кърпа.
  
• A tear soaks into the ground - will a flower grow there - feeling give birth only to feelings - their flesh recedes - the model is finite - painfully alone - and unique - irradiated by deceitful energy - an old spinster up the hill - in her hands - white - a lace kerchief

_______________
* превод Красимир Чакандраков и Тодор Петков
Translated from Bulgarian by Krassimir Tchakandrakov and Todor Petkov