Михаил Герджиков е виден деец от Вътрешното Македоно-Одринско революционно движение, организатор и главен войвода на Преображенското въстание. Извисил се като исполин на гребена на революционната вълна на национално – освободителното движение в Тракия, с осанката на поет и революционер, тракийският Ботев – Михаил Герджиков влага целия си талант, разум и умение, знания и яснота в организиране и провеждане на Преображенското въстание.
Роден на 26 януари 1877 г. в гр. Пловдив, още като ученик във Френския колеж (откъдето е прякорът Мишел) ръководи таен македонски революционен комитет. Следва в Лозана и Женева, където се свързва с революционната емиграция. През 1899 г. се завръща в България и учителства в Битоля. Тук, като член на ВМОРО се сближава с Гоце Делчев и става негов постоянен съратник. През 1900 г. е разкрит и преминава в нелегалност, отначало като четник в четата на Хр. Чернопеев, а след това сам ръководещ чета в Гевгелийския район.
На съвещанието, наречено Конгрес на ВМОРО в гр. Пловдив през април 1902 г. Михаил Герджиков, като член на подвижния Централен комитет, е определен за ревизор на Източно – Одринската инспекционна област.
Непознат за този район, Михаил Герджиков в скоро време спечелва сърцата, любовта и доверието на войводите и четниците, на цялото население в Тракия и успява да изгради комитети и “смъртни дружини” в почти всички села с чисто българско и смесено население.
Едър и строен с високо чело, дълга и къдрава коса, със загоряло от ветровете красиво лице и със загадъчна усмивка, с червена вратовръзка и каскет, с рубашка от черен плат, препасана с червен шнур, наметнат с черна пелерина и преметната през рамото манлихерова карабина, двадесет и шест годишният войвода Михаил Герджиков всява уважение и респект. Спокойният тон кара четниците и хората по селата да се превързват към него от първа среща. Фигурата на млад левент, културата и яснотата в революционните идеи, убедителното слово с учени и прости, вдъхват вяра във всички.
“Неговото име в Странджа, – спомня си Анастас Разбойников – стана легенда и то не толкова поради подвизите му в Македония, колкото поради широкия замисъл на революционните му идеи, поради неговата интелигентност и умението му да привлича интелигентни четници”. А Димитър Дичев пише: “Михаил Герджиков имаше дарованието да възпламени заспалите и да окуражи отчаяните със своя ораторски талант. Всяка негова реч спечелваше обаяние сред четниците. Създаденото единство и сплотеност го направиха съвсем естествено душа на делото, въпреки, че той се държеше скромно и не проявяваше началнически навици”.
Поемайки тежкия кръст на плещите си, Михаил Герджиков няма нито ден за отдих. Иска да посети всяко село, да се срещне с всички ръководители и с войводите на смъртните дружини. Обхожда селата и четите, среща се с учени и прости, дава указания: “Нито един българин да не остане вън от организацията. Село без смъртни дружини не искам да има... “. Иска не отделни комитети, а цели села да положат клетва, военно обучение на населението, годно да носи оръжие.
За кратко време почти във всички села на Лозенградски, Малко търновски и Бунар хисарски райони са изградени комитети и “смъртни дружини”. Всички райони са обхванати от трескава революционна дейност. Провеждат се събрания по селата с цялото население. Църквите и плевниците се превръщат в помещения за военна подготовка. Военно обучение се провежда и в горите.
Наред с подготовката на въстанието, расте обаче и подозрителността на турските власти. Започват арестите. Увеличават се войсковите турски гарнизони. Започват и провалите в Македония и Одринско, наречени афери. Това налага свикването на 30 април 1903 г. в Смилево Конгрес на Битолския революционен окръг, който приема решение за тактиката и стратегията, за плана на въстанието, които стават задължителни за цялата Македоно- Одринска организация.
При такива напрегнати обстоятелства, при такава напрегната и тревожна обстановка се насрочва и провежда на 28.06. до 02.07.1903 г. и Конгреса на Одринската (тракийската) революционна организация в местността “Петрова нива”, Малкотърновско.
В 14 часа на 28 юни Михаил Герджиков открива конгреса и се избира бюра за неговото ръководство, с председател Васил Пасков (представител на ЦК на ВМОРО). Конгресът взема решение да подкрепи решенията на Битолския конгрес и приема план за провеждане на въстанието на Източна Тракия. Уточняват силите и оръжието, бойните райони, избират войводите и ръководството на въстанието наречено Главно Боево Тяло (ГБТ). На конгреса Михаил Герджиков е избран за член на ГБТ и за главен войвода на въстанието.
По решение на ГБТ, за начало на въстанието Герджиков обявява нощта на 5 срещу 6 август (18 срещу 19 н.ст.) 1903 г. – на празника Преображение Господне.
На този ден на връх “Китка” пред строените четници, Михаил Герджиков държи пламенна реч: “Часът, за който петстотин години очаквахме, за който работихме ден и нощ, купувахме пушки, скитахме по балканите е ударил. Тази вечер всички наши братя по кръв и тегло, където и да се намират ще си премерят силите с нашите душмани... От тази нощ ние не сме вече рая... Вместо с темане, всеки турчин ще се посреща с нож и куршум, докато не се очисти нашата страна от душманите или се подчинят на нашия ред и заживеят с нас не като мъчители и господари, а в братство и мир с еднакви права и задължения.”
За кратко време, целият район се вдига на въстание. Един след друг рухват гарнизоните, пощите, полицейските участъци, граничните постове на пет вековния поробител. Лично Михаил Герджиков с група четници нанасят тежък удар на войската и башибозука, завзема конака, пощата, пристанището и освобождава Василеко (дн. Царево). За броени дни Странджа е свободна. Прокудените се завръщат по родните места. Веселят се хората и се радват на свободата. Опиянението от радостта обаче е кратко. Въстанието е потопено в кръв. Дните на странджанската република са свършени. На 5 август започва изгревът – на 25 залезът.
Така завършва една славна епопея на борби, мечти и въжделения на българското население в Македония и Тракия, за да дойде 1912 г.- Балканската война.
Михаил Герджиков отново е на своя пост. Зове го чувството за неизпълнен дълг. Зове го Тракия. Сформира отряд от дейци на Одринската революционна организация (бивши четници и други патриоти) и оказва съществена помощ на ІІІ Българска армия, командвана от Радко Димитриев в направлението Лозенград, Бунархисар, Люлебургас и допринася за разгрома на турската армия и превземането на Одрин.
На 5 август 1912 г., в деня на обявяването на войната, отрядът преминава границата при с. Аланкайряк (дн. Ясна поляна), разбива турската застава на Видица, освобождава Граматиково, прекъсва телефонните съоръжения, напада и освобождава Василеко. Тук, в сражението са ранени 20 въоръжени турци, а местните жандарми и граничари бягат по посока на Малко Търново. На следващия ден е превзет и Ахтопол. Радушно е посрещнат отряда на Герджиков в селищата: Пенека, Дингизово, Подима, Ятрас, Дерекьой, Мидия и други села на Тракия.
С разбиването и прогонването на малките турски гарнизони в Лозенградските и Малкотърновските села, с разузнавателните сведения за местонахождението, движението и съсредоточаването на турските войски, със саботажните си акции в тила на турската армия, отрядът има безспорна заслуга за пробивите на българската армия на главния боен театър на Балканската война, където се водят решаващите битки за изхода на войната. За проявена храброст отрядът е награден с 15 ордена.
По-късно като общественик, политик и държавник до края на живота си (1947 г.) Михаил Герджиков многократно ще се връща към ония героични години в Странджанско и Тракия. Ще преосмисля своето поведение и ще търси причините за неуспеха на въстанието. Ще си спомня за конгреса в гр. Варна през 1904 г., за бурните дебати, обвиненията и личните нападки, относно преждевременното обявяване, тактиката и методите на провеждане на въстанието.
Ще участва на срещите на преображенци в Бургас и Созопол, на Първия събор на “Петрова нива” през 1928 година – 25 години от Преображенското въстание и още на много други срещи, посрещан навсякъде радушно, с много любов, топлота, почит и уважение от близки другари и съзаклятници по идеи и оръжие.
Същевременно с тъга и болка ще си спомня, ще тегне на душата му, ще го боли за загубената българска земя, за хората, които прокудени изоставят роден дом и имот. Където и да отиде пред очите му ще застават типовите къщички, наречени “шаронки”, пръснати край граничните върхари - от Пловдив до Варна, по Добруджа и край Дунава.
Михаил Герджиков е голям общественик и интелектуалец. Когато през 1923 г. е извършен Деветоюнският преврат, той емигрира в Турция и се легализира в Цариград, където пребивава седем години (от 1924 до 1931 г.). Тук, в Цариград, оценявайки положителното му отношение към реформистите и кемалистката революция, Михаил Герджиков е приет доброжелателно и канен на приеми и срещи с Ататюрк и правителствени представители, на които срещи не пропуска да поставя на обсъждане териториалните и имуществени проблеми – за завръщането на тракийските бежанци в родните им места и възстановяване на заграбените от турците български имоти. Пише статии по балканските и близко източните проблеми и събития, за положителните и отрицателните страни на кемалистката революция, за предателския характер на Ангорския договор.
В Цариград Михаил Герджиков се ползва с голям авторитет и сред българската политическа и революционна емиграция. Поддържа връзки с видни представители на европейския интелектуален и политически свят. Сътрудничи на френски вестници и списания и прави впечатление с високата си европейска култура.
Оценявайки дейността и заслугите на Михаил Герджиков за Национално-освободителното движение в Тракия и неговата обществено-патриотична дейност, по решение на ВИК на СТДБ на 20 август 1999 г., тържествено е открит величествен паметник (3,5 метра, в цял ръст) на Михаил Герджиков на красивия морски бряг в гр. Царево, на мястото, където се намира конака на турския гарнизон, превзет от отряда на Михаил Герджиков, за да напомня на бъдните поколения за величавото дело на великия революционер и подвига на преображенци.
Тракийско дружество “Антим Първи”, гр. Бургас