Писателят Димитър Динев, роден в Пловдив и живеещ в Австрия, е доволен от последната си литературна проява, наречена "Маркировки". Как се коментира тя в австрийския печат и как точно я оценява самият Димитър Динев?
На въпроса как един българин може да стане австрийски писател Димитър Динев с усмивка отговаря: “Като надхитри граничарите на две държави и стига да може да бяга бързо и да отскача нависоко.” Динев е преживял на собствен гръб какво е емиграция. Роден в Пловдив през 1968 г., по волята на баща си той изучава немски език. Първите му контакти с езика датират от времето на семейните почивки на морето:
“Германските деца винаги носеха големи надуваеми животни от пластмаса, аз пък непременно исках да имам такова нещо, затова първата ми немска дума ще да е била: “риба”.
По-късно Динев учи немски в езиковата гимназия в Пловдив, където пък немският език му служи, по неговите думи, “за по-близък контакт с девойките.”
След бягството си в Австрия през 1990 г. и престой в бежански лагер в Трайскирхен, той започва работа като келнер и строител. Нощем пише сценарии, пиеси и белетристика на немски език, а като че ли това не е достатъчно, успоредно следва философия и руска филология във Виена. Първият му сборник разкази “Надписът” излиза през 2001 г., книгата “Светлина над главата” – през 2005 г. “Жалко, че разказът не е много обичан жанр в германоезичните страни, казва той. Всъщност е по-трудно да се пишат разкази. При романа можеш да тушираш по-слабите места с други, по-добри страници.” През 2003 г. с романа си “Ангелски езици” Динев доказва, че всъщност няма какво да тушира. Междувременно този роман отново е в списъка на десетте най-продаващи се книги.По повод литературната проява “Маркировки” в резюме за австрийското радио Динев говори за страха от Европа; казва, че “това е всъщност изначален страх”. Невъзможно е според него да се говори за страх от многообразието на културите, без да се стигне до икономическите интереси. Надписът “Дрехи от Европа”, който може да се види по българските витрини като реклама за добро качество на стоката, му вдъхвал надежда, казва Динев, че “покрай това в бъдеще вместо стоки, ще се внасят повече стойности и добродетели.”
Според Динев във всяка демокрация винаги се крие опасността малцинствата да бъдат изолирани. “Когато дадено малцинство живее добре, другото пък живее лошо”, казва Динев.
Често му задават въпроса дали се чувства австрийски писател или пък български автор, който пише на немски език. “Това не е съществено, казва той. На границата никой не те пита какви са ти чувствата, но си длъжен да покажеш паспорта си.”
Наскоро Динев е завършил първата си пиеса за голяма сцена, “Домът на съдията”, която вече е включена в репертоара на Бургтеатър за есенно-зимния сезон 2006/2007.
Източник "Дойче Веле"
* *
Димитър Динев: Аз съм примерът, че човек може да успее и без връзкиБългарите възхищават австрийците с умението да празнуват, твърди писателят
Интервю на Людмила Габровска, в-к Новинар: Димитър Динев е един от най-известните български писатели в чужбина. Неговият роман "Ангелски езици" предизвика блестящи отзиви в немскоезичната критика и накара мнозина да сравняват автора с Гюнтер Грас, Набоков и Чехов. Преди няколко дни Димитър Динев се завърна в България, за да представи българското издание на "Ангелски езици" /ИК "Рива"/.
Роден през 1968 г. в Пловдив, писателят учи в немската гимназия в Пазарджик. През 1990 г. заминава за Австрия, където завършва философия и руска филология. Пише драматургични и белетристични творби на немски език. Има много отличия, сред които държавната стипендия за литература, литературната награда на Виена и др. - Г-н Динев, какво ви подтикна да емигрирате в чужбина през 1990 г.? - Влияние изиграха най-различни мотиви, но основно бях подтикнат от резултата от първите свободни избори в България. До този момент живех в една еуфория, с една надежда, че нещата ще се променят. Но резултатът ме отрезви и бях сигурен, че не искам да живея в новия експеримент. Затова реших да живея другаде. - Когато се завръщате в България, виждате ли нещо, което да оправдава очакванията на хората от онези години? - Аз виждам най-често своите родители и всеки път, когато се върна, те са все по-обеднели. Това е резултатът от българската политика в кръга на моите познати, повечето от които живеят тежко. И това може да се каже за голяма част от населението. - Все още ли броите работните си места, преди да заспите? Бил сте чистач на сняг, продавач на кренвирши и какво ли още не... - Да, понякога ги броя, но все по-рядко. Но често си ги спомням, защото те са неделима част от битието ми. Работил съм на много места, включително и на строежи и като реставратор на картини. - Какво е необходимо на един българин, за да успее в чужбина? - Едва след като излезе навън от средата, която познава, човек разбира на какво е способен. До този момент качествата на повечето хора са в някаква дрямка, защото те получават подкрепа я от семейство, я от познати. А навън вече това го няма и това те подтиква да си по-усърден, защото конкуренцията е жестока. За да заемеш мястото на един австриец, трябва да предложиш нещо много по-добро и твоят труд трябва да е много по-качествен. - Има ли нещо, което австрийците могат да научат от българите? - Всеки народ, колкото и да е развит, може да научи нещо от другите в зависимост от характерите на хората - доколко са високомерни или не и до каква степен са склонни да учат. Това, което австрийците често казват, е че завиждат за способността на българите да празнуват дори в такива времена, когато са зле. Те харесват навика ни, че за празник не винаги е необходим конкретен повод, че умеем да празнуваме живота си във всичките му възходи и падения. Ако завиждат за нещо, то е за това - че народи като нашия, толкова угнетяван и беден, не е изгубил своята жизненост. - Значи нотката хедонизъм ги впечатлява най-силно? - Да, именно тази нотка хедонизъм ги възхищава. Както също и тази изобретателност и факта, че българинът не изпада толкова лесно в паника. Ако спре токът или нещо се повреди, той ще се оправи. Докато австрийците не са подготвени за тези дребни проблеми на битието, защото държавата се грижи за тях. Ако на един занаятчия в Австрия му липсва даден инструмент, за да си довърши работата, той просто няма да я свърши и това е. А един българин в неговата ситуация все ще намери да скалъпи нещата така, че да си продължи работата и да не спира. - В казармата сте се страхували, че няма да имате възможност да пишете. От какво се страхувате днес? - Този страх се е релативирал, той вече не е същият страх. Има два вида автори - едни, които пишат за себе си, и останалите, които пишат за другите. Аз съм от втория тип. Затова не се опасявам, че някога ще ми свършат темите, защото проблемите на Другия са неизчерпаеми. В живота по принцип изчезва само Аз-ът /след смъртта/, но Другият оцелява. И страхът при повечето хора идва точно от мисълта за смъртността на егото. Но когато егото ти стане безразлично и издигнеш Другия - не можеш да се опасяваш от липса на теми. - Това ли е гледната точка, която помага на един творец да освободи духа си? - Да. На мен тя много ми помага. Когато си кажеш, че ти самият не си толкова важен, това помага, защото те прави скромен. И от този момент нататък пишеш с много по-голяма лекота. Не сядаш с мисълта, че трябва да създадеш най-гениалното изречение. Аз започвам с идеята, че просто ще разкажа една история. Изкуството винаги се отблагодарява, когато подходиш към него със скромността на ученик. - Вие така ли виждахте мисията си в чужбина? - Мисията на изкуството е да вдъхва на хората искреност и жизненост. Не съм възприемал своята мисия като нещо толкова голямо, още повече че чуждият език ти поставя границата. Той ти казва "Ти никога не можеш да ме овладееш както майчиния си език" и по този начин си принуден да си скромен, да си знаеш границите. И от тези недостатъци правиш своята сила, разбираш ценността на простите думи и че не ти трябват много думи, за да изразиш нещо. По този начин дори речта става по-динамична и експресивна. - Къде се чувствате повече у дома си - там, където сте признат, или тук, където сте роден? - Чувствам се и на двете места у дома си. Но да се чувстваш някъде уютно, зависи от хората. Не са важни сградите, чистотата на парковете и естетиката около тях. Не стените правят един град, а хората. Слава Богу, аз имам приятели както в Австрия, така и в България и затова и на двете места се чувствам добре. Това е и разширение на хоризонта, защото за всеки човек е богатство да види, че на света може да има много места за него, където да открие красота и доброта. - Намерихте ли отговор на въпроса, дали творецът се променя под влияние на своето творчество? - Това е философски въпрос, който би могъл да се анализира и в смисъл: ако този свят има създател, дали го е променил и него. Дали творенето на света променя Бога? Аз вярвам, че отговорът е и да, и не. Творбите променят в зависимост от обсега на въздействието им. Когато хората започнат да те разпознават на улицата и да ти искат автограф, ти загубваш интимността си и ставаш обществена личност. От тази гледна точка има негативни страни. Но има положителни - радостта на хората, които са харесали книгите ти, и това естествено те променя. Една румънска авторка, която много ценя - Херта Мюлер - казва: "Парите, които получавам, не ми влизат в главата, а в джоба, за какво да ми променят мислите?" Това е така и при мен. Освен това за успеха има значение и късметът. Аз толкова години съм се бъхтил, че може би опасността да вдигна нос стана по-малка. Да постигнеш успех на 20 години е едно, но на 30 и няколко е съвсем различно. Тогава си на друг етап от живота си и си наясно със себе си. По друг начин подхождаш към успеха и той не ти завърта главата. Ако дойде успех - добре, но ако не дойде - знаеш как да продължиш живота си и без него. Аз се радвам най-вече на факта, че човек може да печели с това, което обича да работи. На този свят има справедливост и възвръщаемост на усилията. Аз съм примерът, че можеш да нямаш връзки, но въпреки това да успееш. Ако вярваш и имаш търпение, животът ти дава възможност да печелиш с това, което обичаш да правиш. И в тази възможност е красотата на света.