В съкръщение от публикация на Елица Кандева във в. “24 часа” Каже ли се Пловдив, неминуемо следва и името “Начо Културата”. Истинското му име е Атанас Кръстев и целият си съзнателен живот е посветил, да съхрани най-ценното нещо за един град, неговата култура. Наричат го още най-общителния самотник, но той не обича тая дума “самотен”. И Стария град боледува сега заедно с него. От два месеца, човекът, който вдъхна живот на калдъръмените улици е на легло. Неговият свят в къщата му с чaрдак, разположена на върха на тепето в Стария град, сред книгите и картините на приятели и художници си е все същият. Градината му, обаче не е някогашния хан, в който местната бохема влиза, излиза, пие, рисува... Неговата мечта беше и все още е: “Да направи чудо в Стария град”. Шегува се когато разказва, че първоначално е тръгнал да прави това чудо със 100 млн. долара, сега бил вече на 3 млрд. долара, толкова му трябват за да осъществи мечтата си. На въпроса какво ще прави, той отговаря: “Чудо в Стария град – с археологията, със средновековието, с турския феодализъм, с къщите му, с хората...”. Размечтава се и продължава: “ Опера, симфоничен оркестър, галерия на световните майстори. Поне два театъра, за да се борят помежду си. А на морето – вили с ателиета за художниците.” Цял живот Начо събира парчетата от тази идилия. Когато през 1953 година напуска казармата, на момчето от Асеновград и през ум не му минава, че ще дойде в Пловдив и този град ще стане негова съдба. Назначават го в отдел “ Наука, изкуство и култура” и му дават да управлява природонаучния музей, градската галерия и къщите в Стария град. Първото нещо, с което се заема е да започне реставрация на старите къщи и тогава в Пловдив плъзва мълвата, че Стария град си е намерил майстора. Години по-късно, журналистът Методи Танев ще му сложи прякора “кметът на Стария град” – прозвище, което никои избори не могат да му отнемат...