Покръстването на цар Борис I
На 13 ноември 866 г. - папа Николай І тържествено връчва отговорите на 106-те въпроса на цар Борис І на българските пратеници. В обстановката на непрекъснато нарастващо напрежение между Цариград и Рим папата вижда в “допитванията на българите” прекрасна възможност да измести византийското духовенство и да присъедини България към католическата църква.
Отговорите на папа Николай І са ценен извор за живота в средновековното българско царство към ІХ век. През 864 г. българският владетел и неговият двор се покръстват в Плиска. Борис I приема християнското име Михаил и титлата княз*. Този акт обаче се натъква на остра съпротива. През 865 г. против него избухва бунт, който обхваща 10-те комитата в страната. Решен да отстои започнатото дело, княз Борис I жестоко потушава бунта и наказва със смърт 52 боили с техните семейства.
След това Борис I предприема действия за отстояване на църковната независимост на страната. За тази цел той започва умела дипломатическа игра с двата християнски центъра. Първоначално преговаря с Византия. След категоричния отказ на цариградския патриарх Фотий да удовлетвори желанието му Борис I се обръща към Рим. Папа Николай I се оказва по-благосклонен и отговоря по принцип положително на изпратените от българския владетел 106 въпроса. Това довежда до задълбочаване на конфликта между двата християнски центъра.
Отказите и на папа Николай I, и на папа Адриан II да ръкоположат за български архиепископ избрания от княз Борис I Формоза Портуенски довеждат до преориентация на българската политика и поставят началото на двегодишни преговори на българския владетел с Константинополската патриаршия. На 28 февруври 870 г. в Константинопол се провежда заключителното заседание на поместния църковен събор. Пристигат и пратениците на княз Борис I ичиргу-боилът Стасис, кан-багатурът Сондоке, кан-тарканът Илия, сампсисите Персиан и Алексий Хунол.
На 4 март 870 г. император Василий I закрива събора на официален прием в двореца. Поканен е току-що завърналият се от Рим кавхан Петър, който поставя въпроса под чия юрисдикция се намира българската църква. Въпреки протестите на римските духовници българската църква е поставена под юрисдикцията на Константинополската патриаршия и е обявена за архиепископия. До този момент няма подобен прецедент в историята на християнската църква. По правило независими катедри са само тези, създадени от апостоли или от техни ученици. На 24 декември 879 г. патриарх Фотий и свиканият от него събор в Константинопол вземат решение в бъдеще ръкополагането на българския архиепископ да се извършва от българския епископат, а не от константинополския патриарх, т.е. българската църква получава статут на автокефална.
*Грешен превод понижава Борис I от цар в княз
Да бъдем наясно - в българската държавна йерархия титлата за държавен глава никога не е била "княз". Българският държавен глава е бил "кан" (сравни немското "кьонинг", английското "кинг"). Но владетелите, изповядващи християнската вяра, са вече царе. Първият български държавен глава, който получава титла кесар е кан Тервел през 705 г. Тя му е дадена за заслугите по връщането на престола на сваления с преврат византийски император. Тервел, както и дядо си, кан Кубрат, е християнин. И когато византийците установяват този факт, го удостояват с тази титла - втора в йерархията след имераторската - резервирана само за владетели християни.
Князе има в славянската йерархия - така се наричат вождовете на племената в VI-VIII век. Но когато се покръстват, стават крале или царе. Което си идва направо от латинското цезар, т.е императр. А титлата княз (в Русия - велик княз) носят в православните страни братята и сестрите на царя. У нас междувременно титлата съвсем деградира - през ХV-ХIХ век, в османската епоха, князе се наричат селските кметове в Северозападна България. И едва през Третата българска държава се възстановява в общоприетото й значение. Така че да се нарича владетелят на една държава с граници от Будапеща до Одрин, от Карпатите до Егея и от устието на Днепър до Адреатика "княз" е кристален пример за нихилизъм или за комплекс за малоценност.
Но може би не става изобщо въпрос за нихилизъм или някакви комплекси, а за чисто филологическа грешка. Тя е направена преди 100-120 години, когато първите ни историци са се чудили как да преведат титлата "архонт", с която го наричат византийските хронисти и византийската администрация. Титлата "архонт" идва от античността. С нея се наричат членовете на правителството, което античните гръцки градове - държави, избират всяка година. Архонт - полемарх, се нарича министърът на войната, архонт - базилевс натоварения с духовните дела и т.н. Иначе казано, излиза, че Борис I е смятан за министър. Да речем, министър на българите.
Защо става така? Държавната доктрина на Византия от създаването й през 330 г. до унищожаването й през 1453 г. е световна държава на християнството. Тази доктрина на християнския универсализъм постановява, че легитимна държава е само Римската империя (официалното име на Византия), а всички останали са само временни явления. С тях империята може да се съобразява, да сключва договори, ако са военно силни, но не и да признава. И съдбата им е или да изчезнат - или като бъдат победени по военен път, или когато приемат християнството. Тогава, според доктрината на империята, те стават "федерати" (съюзници). Но управителите им не могат да бъдат нито кесари, нито императори, а именно архонти.
Така че титлата "княз", която някои наши историци от ХIХ век са сметнали за точен превод на титлата "архонт", изразява именно византийската гледна точка за мястото на българския държавен глава в семейството на владетелите. Тази гледна точка отрича самостоятелността на българската държава. Така както славянските князе в България, махнати от кан Омуртаг през 827 г., нямат самостоятелна власт, макар че от време на време причиняват неприятности на България. Като например князът на тимочаните, който през 827 т., както пише френският хронист Айнхард, биографа на Карл Велики, "се отцепи от съюза си с България".
България не е била длъжна да се съобразява с тази доктрина. А и не се е съобразявала. Затова още по-глупаво е днес ние да се съобразяваме с доктрината на една отдавна несъществуваща държава. И да наричаме един от най-великите си държавници с титлата "княз".
Проф. д-р Божидар ДИМИТРОВ,Стандарт", 07.01.2007