Приснопаметният първойерарх, митрополит Видински и екзарх Български, Антим I е роден в Лозенград през 1816 г. В млада възраст приема монашество в Света Гора и за известно време се подвизава в Хилендарската св. обител. Там се закърмя със свято родолюбие, четейки огнените слова из „История славянобългарска” на преподобни Паисий Хилендарски. Завършил духовното училище на остров Халки и със стипендия, издействана от руския консул в Измир, постъпва в Одеската духовна семинария. Продължава образованието си в Московската духовна академия, която завършва през 1856 г. с магистърска степен. Заради изрядните си качества бил ръкоположен в йеромонашески сан лично от известния и авторитетен Московски митрополит Филарет. След завръщането в Цариград Патриаршията го удостоила с архимандритско достойнство и широко използвала неговата висока богословска подготовка като преподавател, а по-късно и лектор на Халкидонското богословско училище.
Събитията след „Българския Великден” принудили Патриаршията да обърне внимание на талантливите български духовници за попълване нуждите от висши клирици в българските епархии. По съвета на радетелите за независима Българска църква, архим. Антим се съгласил да приеме архиерейска хиротония, но се въздържал да заеме преславната митрополитска катедра, изчаквайки по-благоприятен развой на българо-гръцката църковна разпра. Впоследствие, очевидно по свой родолюбив замисъл, в началото на 1868 г. той се съгласил да бъде назначен за Видински митрополит. Настроението на повереното му видинско паство помогнало на мъдрия български архиерей да направи решителна крачка в бъдещото си църковно-родолюбиво служение - да се включи изцяло в общонародната борба за независима Българска църква.
По силата на султански ферман от 20.II.1870 г. за учредяването на Българската екзархия трябвало да се избере екзарх, който да оглави и ръководи църковно-народните дела и да бъде законен представител на българския народ пред държавната власт. Когато Църковно-народният събор потърсил великодостойника за тоя висок и отговорен пост в това съдбоносно за българите време, той го намерил в лицето на Видинския митрополит Антим I.
На 16 февруари 1872 г. той бил избран за Български екзарх. Българският екзарх започва своето високо църковно-народно служение с рядко умение, усърдие и смелост. Подпомогнат от Светия синод и Екзархийския смесен съвет, той бързо урежда административния апарат. Не закъсняват обаче и трудностите от страна на Цариградската патриаршия и от политическите среди на чуждата държава. Мобилизирайки своите нравствени сили и воля, умъдреният първойерарх екзарх Антим отблъсквал всякакво посегателство върху чистото православие и дадените ни права според фермана.
Пред погледа му са ликуващите множества и дадените пред тях обещания. „Аз видях старци белокоси, които плачеха от радост, видях мъже, жени и деца, които възпяваха освобождението ни от гръцко иго, и навред народът ми поръча да пазя фермана и да не отстъпвам от него ни на йота.” В ония мъчни и тежки времена помощта на славянска Русия съпътства неотклонно църковно-народното дело на първия Български екзарх в защита на българските интереси. Екзарх Антим I полага изключителни усилия за обединяването на разпокъсания народ в условията на големия подем на националното движение по това време и след обявяване на схизмата. „Безспорно е доказано, пише историкът Тончо Жечев, че екзарх Антим тайно е приемал в екзархията и в своя дом много представители на революционните среди в България, на Букурещкия и Гюргевския комитет.” Това едва ли е останало в тайна за турското правителство, което започнало да храни подозрения към екзарх Антим.
Hо истинският голям морален изпит за Българския екзарх е Априлското въстание и неговото потушаване с нечувана жестокост през пролетта на 1876 г. Това варварско злодеяние компрометирало турската държава пред културния свят. Правителството решило да организира публична изява на събрание от представители на народите в Отоманската империя пред дипломатическите представители в столицата. Екзарх Антим бил поканен, чрез личното си присъствие или писмено, да прикрие или отрече позорните изстъпления, както и да изрази голямата благодарност на българския народ от дадените му свободи.
Неопетнената съвест и пламенното родолюбие не позволяват на Българския екзарх да измени на истината и на народа си и той категорично отказва. Протестите му пред правителството за необективността на официалните сведения за априлските събития и заставането начело на 12-членна делегация пред Високата порта в защита на жертвите на терора, застрашават свободата и дори живота му. С широкия политически поглед екзарх Антим изиграва важна роля в привличането на европейското обществено мнение на страната на българските национални интереси. Нещо повече, оплаквайки хилядите невинни жертви, той намира начин да оповести тази кървава трагедия там, откъдето народът очаквал помощ - чрез Петербургския митрополит Исидор, председател на Руския Свети синод, бил известе;н и Всерусийският император Александър II. Четенето на този знаменит документ трогва и днес: „Ако Русия - заявява между другото екзархът - не се застъпи за жестоката съдба на българския народ, нека тогава българите да бъдат заличени от числото на славяните и православните.” България да бъде освободена! - ще бъде отзвукът на този зов.
Турското правителство не могло да прости тези действия на екзарха. Съдбата му била решена. Обявен за враг на султанската империя, той бил свален насилствено от екзархийския престол на 17 юни 1877 г. и изпратен на заточение в Мала Азия.
От заточението българският екзарх се завръща във вече свободна България. Свободният народ го посреща с възторг. С нищо не може да се сравни ентусиазмът и въодушевлението на народните представители, когато княз Дондуков се приближил към дядо Антим, благоговейно целунал ръката му и поискал благословия да пристъпи към великото дело н откриването на Учредителното събрание в Търново. След изработване и приемане на Конституцията под председателството на всенародно уважавания йерарх, Великото народно събрание избрало Александър Батенберг за първи български княз.
Придружен от двама митрополити, Антим I отслужил молебен на легендарната Шипка и положил основния камък за издигане паметник на героите, паднали за свободата на България. Пак по единодушно решение на Народното събрание дядо Антим застава начело на делегация, която заминава за Русия, за да изкаже благодарност и вечна признателност на Царя-Освободител Александър II от името на българския народ за даруваната ни свобода. Трогнат до сълзи, Всерусийският император благодарил и наградил дръзновения български екзарх с брилянтен кръст, а императрицата му подарила скъпоценно енголпие.
След завръщането си от Русия всеуважаваният дядо Антим председателствал свикания в София Църковен събор (октомври 1879 г.), на който били взети важни решения по уредбата на църковните дела. Минало се още едно десетилетие в труд и грижи за своето видинско паство. На 1.ХII.1888 г. той мирно се преставил в Господа. Поклон и вечна признателност пред неговата светла памет!
/От сайта на "Църковен вестник" /