Д-р Георги ЛАЗАРОВ, председател на фондация “Свети Георги Победоносец”

Интервю на Евелина ВЕЛИЧКОВА¦

Вие сте един от малцината преуспели българи в САЩ, който всяка година се завръща в Пловдив. Само от носталгия ли?

¦ Не само от носталгия. Приятно ми е да виждам как градът се променя ­ става по-чист, по-подреден. Виждам нови строежи навсякъде в Пловдив, из индустриалните комплекси, нови лъскави магазини, нови заведения. Вече има голяма конкуренция. Но, за жалост, вероятно поне половината от новите предприемачи няма да издържат. Обаче не се страхуват да поемат риск и да осъществят идеите си.Влизам в малко ресторантче. Поръчвам си кебапчета, ненадминати по вкус, и една “Каменица”. Навсякъде с много добро качество и на прилични цени. Защото има конкуренция. Това е вече пазарната икономика на практика. Хората се съревновават един с друг за по-добро качество на най-изгодна цена, често за сметка на собствената си печалба. От това печели консуматорът.

¦ Но не мислите ли, че все още сме далеч от западните стандарти?

¦ Да, много от моите връстници и колеги - пенсионери, са с нищожен месечен доход и са в окаяно състояние.
Има и друго ­ българите от 21-ви век се сравняват със Западна Европа, с един мащаб, твърде завишен в сравнение с нивото на живота, който водехме преди две-три десетилетия. Макар че бях асистент в ортопедията в Пловдив, аз нямах телевизор, нямах лека кола, нямах собствен апартамент. Чаках дълги години, за да получа телефон.От друга страна, разбирам, че България се нарежда на едно от първите места в Европа по частна собственост на жилищата. А също и на едно от първите места по собственост на второ жилище - вила, лятна къща. Една моя позната се оплаква, че е много зле. Питам я да каже какво стана по-зле от това, което беше преди? Не може. Сега има телевизор, има телефон, има централно отопление. Когато преди десетилетия живеех в Пловдив, нямахме парно, носехме въглища от мазето и палехме само една печка. Ходехме на обществената баня веднъж на седмица. Но да ви кажа, беше приятно занимание...Сега за хората от моето поколение колата, телевизорът, топлофикацията са елементарни неща. Но като не могат да ги платят, се чувстват нещастни. Не казвам, че трябва да бъде така, но аршинът се промени. И оттам ­ чувството на обреченост и липса на чувство за щастие.

¦ И чувство на несигурност...

¦ Да. Чувам, че се е влошило нещо, което беше много хубаво ­ здравната помощ. По мое време беше нечувано да се даде подкуп на лекар. Пациентите понякога носеха по една бутилка ракия или десет яйца, но след като лекарят е свършил работата. Това беше искрена благодарност. Но лекарят никога не можеше да откаже помощ! Всички бяхме на заплата, многократно по-малка от тази на колегите от Запад. Стандартът на живота бе далеч по-нисък от този, които сега имам в САЩ. Обаче обичах професията си. Доставяше ми удоволствие да работя, защото ортопедията е толкова благодатен занаят. Дойде болен със счупена ръка, наранени пръсти. Оперираш го, наместваш, гипсираш и болката изчезва. След месец-два се излекува.Гледа те като благодетел.Не можете да си представите какво хубаво чувство създава тази благодарност! А има много други болести, които не се излекуват. Добре че не съм интернист! Бях щастлив, че упражнявах дисциплина, при която повечето от болните оздравяват напълно. Беше ми приятно да бъда лекар в България.

¦ Но колегите ви тук вземат в пъти по-малко от западните специалисти.

¦ Вярно е, че лекарите в САЩ получават за ден или два толкова, колкото е заплатата на българските им колеги за цял месец. Обаче и в Америка финансирането на медицинската помощ е един много болен въпрос. Медицината еедин Молох ­колкото и средства да вложиш, всичките ще попие и ще иска още. Въпросът е как най-рационално да се употребят наличните ресурси. В САЩ се дискутира дали медицината да бъде социализирана и поставена на общодържавно ниво, или да продължи да се финансира от съвместни средства на здравноосигурителните компании и държавата. Но, частна практика не означава, че се лекуват само болните, които имат осигуровка или могат да си платят. Всъщност хората, които изплащат изцяло лечението си от джоба, са много малко.

¦ Вярно ли е, че ако в САЩ паднеш на улицата, няма кой да ти окаже помощ, ако си без осигуровки?

¦ Това е един мит, който дълго време се разпространяваше. Няма нищо подобно. Аз съм лекар травматолог вече повече от 30 години в САЩ и не мога да цитирам нито един случай, когато на нуждаещ се болен не му е оказана спешна помощ. Даже да е емигрант, без никакви осигуровки, ще бъде приет и сложен в същата стая, в която лежи друг болен с пълна осигуровка. Когато вляза в операционната, не правя никаква разлика дали пациентът има застраховка, или няма застраховка.

¦ Трудно ли ви беше да се докажете отвъд океана?

¦ Минал съм през всички етапи. С пристигането ми в САЩ трябваше задължително да повторя специализацията по ортопедия. Има значителна разлика в медицинската практика на двете страни.Трябва да докажеш, че си на нивотона американските стандарти.Работех като тясно профилиран специалист в екипа на Националния център по хирургия на ръката в Балтимор. Там постъпват няколко хиляди ранени годишно, докарвани от Мериленд и съседните щати. Работи се със часове извън графика. Често този труд е благотворителен.

¦ Желязната психика ли е най-важна във вашата професия?

¦ Определено. В центъра често приемахме болни с напълно отрязани пръсти. Пръстите могат да се пришият обратно на ръката чрез микрохирургическа техника. Работи се под микроскоп, който увеличава картината на операционното поле до 16 пъти. Шият се малките артерии и венозни съдове, които имат диаметър под 1 мм. Иглите са минискюлни,а конецът епо-тънък отчовешки косъм,плува във въздуха като паяжина. Реплантацията на един пръст трае от 2 до 3 часа, а ако са отрязани 3-4 пръста операцията може да продължи цяла нощ. Един хирург не може да издържи. Идва друг да го замести. Преди години доведоха едно 27-годишно момиче, което шофирало с ръката, опряна на прозореца на колата. По време на катастрофата стъклото ампутира горния крайник под мишницата. Донесоха ръката в охладителен кашон с лед. Работихме три екипа едновременно, понеже имаше комбинация с черепно-мозъчна и коремна травма. В същото време около нас кръжаха реаниматорите и анестезиолозите. Преляха 18 банки кръв. Аз остеосинтезирах рамената кост, възстанових артерията и след това две вени, заших нервите, мускулите и сухожилията и кожата. Всички привършихме в едно и също време. Жената бешев страхотен шок,но оживя.Бавно функцията на ръката се възстанови. Един по един започнаха да се движат мускулите, след това се появи чувствителност. Първо около лакътя, а 18 месеца по-късно до пръстите. Защото зашитите нерви растат много бавно ­ по три сантиметра на месец. Тази пациентка не можеше нищо да плати. За благодарност ми донесе едно медальонче, на което пишеше “Dr. Lazar”. И сега ключовете на дома и на колата ми са закачени на него. Това ми е споменът от нея.

¦ Как се става такъв специалист в Щатите?

¦ Обучението трае безкрайно дълго.След като завършат гимназия, младите хора постъпват за 4 години в колеж ­ примед. След това влизат в медицинския факултет ­ 4 години. Вече като лекари минават една година общомедицински стаж. Следват 4 до 5 години специализация по ортопедия. Чак след това се обучават при нас в продължение на още една година за тясно профилиране по хирургия на ръката. За сърдечните хирурзи този срок не е една, а 4 години. Обучението е много интензивно. Младите лекари са денонощно в болницата, понякога на 36-часови смени. Те не само наблюдават, слушат лекции, но също изнасят доклади, участват в представяне и обсъждане на случаите, работят в амбулаторията и в операционните. Те са първи, които посрещат травматично болните в спешното отделение.

¦ От година вече сте пенсионер, не ви ли сърбят ръцете да се върнете в клиниката?

¦ На 72 години съм и съм много доволен. Моята практика беше изключително частна. Не съм бил на заплата.Систематав САЩ е различна.Моята група е от шест души ортопеди ­ партньори. Работим в един офис от около 600 квадратни метра, снабден с рентгенова машина, две гипсовъчни зали ­ операционни, голяма картотека за филмите и болничните листове. Всеки лекар си има секретарка. Две момичета приемат и картотекират болните. Имаме телефонистка-рецепционистка, която насрочва посещенията със седмици напред. Когато трябва да бъдат оперирани, моята секретарка ги насочва в определен ден в болницата, в които имам запазено време в операционна зала за хирургия на ръката. Болният месеципредварително знае точно на коя дата и в колко часаще бъде опериран.Това значи, че в този час всичко е подготвено, нужните инструменти и материали са на масата. Болните с операции на ръката най-често не остават в болницата. Те се възстановяват за 1-2 часа в следоперационната зала и се изписват в дома им. Жена ми също е лекар. Тя специализира три години инфекциозни болести и епидемиология в Johns Hopkins. Завеждаше отдела за надзор над инфекциозните болести към Министерството на здравеопазването на щата Мериленд. В България съпругата ми беше микробиолог и медицински библиограф.За мое съжаление, синът ми не продължи в моята професия. Той завърши колеж в Харвард и Stanford Business School. Сега работи в Калифорния.

¦ Чувствате ли се преуспял българин?

¦ От гледна точка на българите съм преуспял. Като американец съм средна ръка човек. Имах късмет като специалист. Пристигнах в Америка като политически емигрант и връщане назад нямаше. Подадох заявленияза приеманена специализация на 150 места. Проф. Раймонд Къртис, който работеше към университета Джонс Хопкинс, тъкмо по това време организираше група по хирургия на ръката. Той току-що се беше върнал от България, където бе гостувал на проф. Иван Матев, той е изключителен хирург на ръката. Постоянно го цитират в Щатите. Една извънредно обаятелна и ерудирана личност. Неговият учебник по хирургия на ръката бе преведен на всички източноевропейски езици. Беше настолна книга. Вероятно това изигра решителна роля да бъда приет в програма, афилиирана към Хопкинс, който е Мека на медицината в САЩ. Започнах отново на 40 години. След три години бях приет в групата с привилегии да лекувам и оперирам болни от моята частна практика. Този център, който сега носи името на д-р Къртис, постепенно прерасна в Национален център по хирургия на ръката на САЩ. Някои от идеите на д-р Иван Матев бяха внедрени в центъра.

¦ Свързан сте с българската църква във Вашингтон...

¦ Член съм на настоятелството на една от българските ортодоксални църкви във Вашингтон от 20 години. През този период се събра една значителна сума за изграждане на наш собствен български храм, издигнат с усилията на самите българи. Със съпругата ми сме заделили също една значителна сума за подпомагането на тази инициатива. Сега единствената българска църква във Вашингтон,която бе подарена от българскотоправителство през 1982 година,се продава. Ако поне част от тези средства се прибавят наравно със средствата, събрани от християните във Вашингтон, може да се издигне един храм, към който да има салон за събиране, кухня, библиотека, българско училище и малка къщичка за свещеника. Една българска стряха в столицата на Америка. За съжаление, срамота и грехота е, че българите и българските управници и клирици не могат все ощеда се помирятв името набългарщината, на ортодоксалното православие, на Христа. За да издигнем този паметник. Тези, които си подадат ръка, ще бъдат благословени и споменати в историята.

¦ Още преди двайсетина години сте започнали да изпращате хуманитарна помощ за България. На кого се доверихте за преразпределянето є?

¦ Група християни от българската църква във Вашингтон започнахме да изпращаме помощ за България. най-вече лекарства. И кой бе най-подходящият да поеме преразпределянето им в страната, освен моите колеги от Пловдив! Слава богу, всичките ми приятели останаха верни след напускането ми. Някои ги е било страхпублично да одобрят постъпката ми, но никой не ме упрекна. Напротив, запазил съм много близки, бих казал братски връзки със съучениците ми от колежа и от Медицинската академия. Посрещат ме с отворени ръце и приказваме, като че ли вчера сме се разделили. Макар вече навлезли в седмото си десетилетие, те продължават да бъдат енергични, умни, делови и най-важното ­ честни. Това качество,да отстояватна думата си,да са точни, да не хитруват, намирам запазено в много от моите връстници. Изглежда така сме били възпитани. Това е примерът, който бих желал да закваси светогледа на младите.

¦ Честността ли им ви подтикна да разраснете дейността си?

¦ Да. Започнахме от Америка да подпомагаме социални заведения, издателска дейност, културни прояви. С д-р Павел Приколотин, с когото ходихме до Зографския манастир, спонсорирахме композирането на проф. Николай Стойков за “Прослава на зографски мъченици”, която Пловдивският мъжки хор изпълни многократно в страната и в самия манастир.Така се учреди фондация “Свети ГеоргиПобедоносец”,която вече десет години развива своята дейност в Пловдив.

В-к "Марица"