Гаврил Кръстевич (Гандю Кръстев Баев) е роден през 1817 г. в Котел. Обществен и държавен деец, книжовник; почетен член (1871) на Българското книжовно дружество (днес БАН). Завършва право в Париж. Заема висши съдебни длъжности в Цариград. Свързан е с Народната партия.
Взема дейно участие в църковно-националните борби. След Освобождението (1878) е назначен за Главен секретар (1879-1884) на тогавашния генерал-губернатор на Източна Румелия (Алеко Богориди), и Директор на вътрешните работи в Източна Румелия.
От 14 април 1884 до 6 септември 1885 година, когато се извършва Съединението, Гаврил Кръстевич е главен управител на Източна Румелия.
Той е един от видните представители на българската интелигенция през Възраждането, сътрудник на редица вестници и списания - пише по въпроси на езика и културата; автор е на книгата `История Българска` (1869).
За повече информация:
****
Прилагаме със съкращения статията от в-к Култура Онлайн , Забравената почтеност, посветена на Гаврил Кръстевич:
Стогодишнината от смъртта му на 16 ноември 1898 г. (28 ноември по нов стил) мина съвсем незабелязано. Нямаше научна сесия. Нямаше юбилейни издания. Не го споменаха в Народното събрание (което бе станало на крака и вдигнало заседанието си в негова чест преди 100 години). Не го възпомена Българската академия на науките, за чието основаване той беше дал първото предложение. Не го помена и Българската Църква, за чието възраждане той има такъв водещ принос. Нямаше цветя на паметника му в София. Защото няма паметник.
Неговата стихия бе любовта. Любовта към Бога, към България, към майка си, към жена си, към учителя, към приятелите. И служението на всички тях. Без корист и без никакво тщеславие. Но ето че съдбата грабва този дребен на ръст, невзрачен на вид и природно скромен човек, за да прави с него история. И действително - нито един измежду българите няма по-голяма роля в българската политика през последните два века. А равни нему в това отношение са по-малко от десет души.
Съдбата е изсипала безценни дарове по целия път на Гавриил Кръстевич. Дава му най-добрия тогавашен български учител: елиниста Райно Попович, с когото ще останат в десетилетна писмовна връзка (повече на гръцки, отколкото на български език, но все около темата за служенето на ползу роду). След това му дава най-силния тогавашен български покровител, може би най-влиятелния човек след султана в Османската империя - княз Стефан Богориди. Благодарение на когото завършва гръцката гимназия в имперската столица Цариград (1837 г.) и после завършва право в световната столица Париж (1838-1843).
Завърнал се в Цариград в началото на 1844 г., той става секретар на Стефан Богориди, който го праща за управител на остров Самос. Тук Кръстевич веднага проявява своите качества на съвестен и добродетелен властник. Съвсем чужд му е късогледият балкански политически егоизъм, според който, за да бъдеш добре, трябва съседът ти да е зле. Тъкмо обратното. Той изцяло се отдава на работа по въздигане благосъстоянието на острова.
След блестящото образование и петгодишния практически стаж в Самос, княз Богориди изтегля своя човек в столицата Цариград за личен секретар и съветник, а също така и за кариера като висш съдебен служител в Турската Империя. И още същата година (1850) Кръстевич осъществява първата си среща с българската история. Заминава на мисия в Света гора, където между другата работа успява да освободи от заточение Иларион Макариополский. Двамата се познават отпреди, но оттук започва взаимодействието им по българския църковен въпрос. И ако Иларион остава лицето, вождът и емблемата на успешната борба за самостоятелна българска църква, то Кръстевич е мозъкът, юридическият и държавно-институционният двигател на този процес.
Това е звездният миг на Гавриил Кръстевич. Най-сетне той успява да осъществи своята мечта да бъде полезен на народа си. И в това служение са впрегнати всичките му най-добри качества: великолепното познаване на европейското, османското и църковното законодателство, огромен опит, връзки и влияние спрямо всички основни участващи страни - цариградската българска диаспора, османския държавен апарат и Вселенската Патриаршия.
Всички го уважават. Всички се облягат на компетентността му, почтеността му, умереността му. Той участва във всички комисии, на всички събрания и събори. Под негова диктовка са писани всички основни правни документи, довели до създаването на Екзархията, включително проектите на турското правителство и дори окончателният султански ферман от 28 февруари 1870 г.
Парадоксалното в тази му работа е, че през цялото това време той остава по-православен и по-близък до духа на църковните закони от самите православни архиереи - и гърци, и българи. Дори когато революционната обстановка тласка нашите епископи ту към униатство, ту към антиканоничен демократизъм (мандатност на Екзарха по примера на американския председател - 4 години!), именно той е, който непрестанно повтаря устрояваме църковни работи, а не устрояваме правителство.
Той, възпитаникът на революционна и модерна Франция, човекът с реален опит във властта на всичките й етажи, застава на страната на истинската религиозност и традицията. Докато мнозинството от останалите дейци изпадат в плебейство и революционност. (...)
Съединението от 6-ти септември 1885 г. е безспорен и велик акт на новата българска история. То е една успешна постановка на българския политически театър с множество режисьори. Би било пресилено да се твърди, че главният Режисьор на спектакъла е бил препатилият и дълбокомъдър Гавриил Кръстевич, макар че цялата му кариера в Източна Румелия дава обилна аргументация в тази насока. Включително и думите му при арестуването: Ако аз съм загубил всичко, то поне народът спечели. Едва ли е имал предвид Левски, когато е казвал това. А и самото понятие всичко в този израз е по-скоро неуместно. И Кръстевич най-добре е знаел, колко това всичко, което изгубва тогава с ясно съзнание, далеч не е всичко за човек като него.
Последните 13 години от живота си старият деец и политик живее в Цариград. Можем само да съжаляваме, че българската държава не е имала благородството и височината на погледа, за да се сети за него. Никакъв знак за отличие на заслужилия деец, никакво официално внимание по някакъв повод. Могли са поне да му поръчат написването на мемоари, да се заинтересуват от личния му архив. Едва смъртта му дава повод за спомен и жест на почит.
Един човек на добродетелта, който не ламти за нищо на този свят, освен за любовта на ближните си, за мир, законност, справедливост, почтеност и духовна праведност. Последната картина, с която Марко Балабанов завършва своя биографичен труд за Кръстевич, звучи с плутарховски нравствен патос и напомня щастливия край на народните приказки: `Многообичаният син на баба Рада прекара мирно и тихо последния период от живота си, в скромното си жилище при красивите босфорски крайбрежия, любим от всички свои близки, уважаван от всички без разлика на вяра и народност, посещаван с почит от всички свои бивши другари и сътрудници, и от всички приятели и познайници.`
(цялата статия можете да прочетете тук)