169 години от избухването на Нишкото въстание /1841/, което обхваща земите в Северозападна България, като реакция на своеволията на местните управници и нежеланието им да зачитат правата на населението, гарантирани от Гюлханския хатишериф*.
Замисълът на въстанието е включвал едновременно надигане в Западна България, Босна и Херциговина и Албания. Целта е отхвърляне на османското владичество, което би довело до присъединяването на страни към Сърбия. Въстанието започва на 6 април 1841, когато банда въоръжени мюсюлмани се отдават на безчинства в с. Каменица, Нишко. Жителите, подкрепени от околните села, се вдигат на борба под водачеството на местния първенец Милое Йованович. Сформират се още няколко отряда. Въстаниците се насочват към Ниш. Независимо, че са по-многобройни, и този път те са зле въоръжени и не успяват да обединят силите си. Местната турска власт, подпомагана от албански доброволци, потушава бунта с особена жестокост. Ограбени и опожарени са около 250 села, няколко хиляди са избитите и изчезналите, много жени и деца са продадени в робство. За разлика от предходните надигания, Нишкото въстание предизвиква силен отзвук сред външния свят. В това отношение особено важна е анкетата на френския икономист Жером Бланки, който посещава районите на въстанието, придружаван от българина Ал. Екзарх. Ж. Бланки издава книгата “ Пътуване в България през 1841”. В нея той вярно и убедително представя причините за въстанието, описва ужасяващите турски издевателства при неговото потушаване и се обявява за подобрение положението на българския народ. От своя страна Ал. Екзарх, изпраща през 1842 един мемоар до правителствата на Франция, Англия, Прусия и Русия, в който иска автономия за българите. Първият Браилски бунт е ръководен от сърбина кап. Татич и българина Васил Хадживълков. Събраната чета от около 300 българи, гърци и власи се опитва да премине Дунав през юли 1841, след което, като събере доброволци от българските земи трябва да се съедини с нишките въстаници. Румънското правителство, страхувайки се от реакцията на турците, праща войска, която, след ожесточено сражение, разбива четата. През 1842 пак в Браила е извършен втори подобен опит, този път начело с Г.С. Раковски и гръцкия капитан Ставрос Георгиус. Събралите се въстаници е трябвало да преминат по замръзналия Дунав през февруари. Но румънските власти арестуват ръководителите и провалят заплануваното преминаване. Ръковски и Георгиус получават смъртни присъди, но като гръцки поданици са изпратени в Атина. По пътя Раковски успява да избяга, а гръцки патриоти го отвеждат в Марсилия. През 1843 идва третия по ред бунт в Браила, когато отново В. Хадживълков полага усилия да състави чета за поход на юг от р. Дунав. Но той и другарите му са арестувани и изпратени на каторга в солните мини. Независимо от зверското потушаване на Нишкото въстание, селяните от западните български земи не се примиряват с господарлъците. Те подават множество жалби до Високата порта, които не само че остават безрезултатни, но още повече влошават положението им.
*Гюлхански хатишериф, 3 ноември 1839 г. Реформен акт, с който се поставя началото на епохата на т.нар. Танзимат в историята на Османската империя. Гюлханският хатишериф тържествено е прокламиран в султанския дворец Гюлхане (в Цариград) в присъствието на всички европейски посланици. С този акт султан Абдул Меджид (1839-1861) декларира намерението си да продължи модернизирането на османската държава, като акцентът се поставя върху три основни задачи:Първо. Гаранциите, които ще дадат на нашите поданици пълна сигурност за живота, честта и имотите им.Второ. Един редовен начин за определяне и събиране на данъците.Трето. Също един редовен начин за събиране на войници и срока на обучението им.
Превод на Хатишерифа - начална страница, Букурещ, 1839 г., Народна библиотека "Св. св. Кирил и Методий", София. Снимка: Архив "Труд"