Цар Симеон разбива византийците при Ахелой, Мадридски препис на хрониката на Йоан Скилица
Преди 1092 години, на 20 август 917 г., край малката река Ахелой в Източна България се разиграва една от най-мащабните битки във вековния двубой на средновековната българска държава с Византийската империя. Това събитие, което и днес пленява въображението на поколения българи, бележи връхната точка на една бляскава, но и спорна епоха в историята на Първото българско царство.“Дългото управление на княз Борис I (852-889) е повратен момент в средновековната българска история. При него през 864 г. християнството е прието за държавна религия, а през 886 г. той дава убежище на учениците на Светите братя Кирил и Методий, които донасят славянската писменост и поставят началото на старобългарската книжовна традиция. Първото българско царство тръгва по пътя на етническото единение и бързия културен напредък. Този път е продължен от неговия син Симеон (893-927). Той е роден след покръстването и получава образованието си във византийската столица, където сърцето му завинаги е спечелено не само от християнското богословие, но и от византийската имперска идеология, която проповядва, че има само един законен император на земята. Изпълнен с тези идеи, младият княз веднага пристъпва към реформирането на държавата си по византийски образец. Полага изключителни грижи за блясъка на новата си столица Преслав, оказва пълна подкрепа на прохождащите книжовни школи в Преслав и в Охрид, за да не отстъпва славата на царството му на Византия. Особени усилия Симеон насочва към единението на различните народности, като утвърждава богослужението на славянски език. В тази насока са и първите му войни, в които до 904 г. обединява повечето населени със славяни земи на полуострова. Така Симеон се чувства достатъчно силен да осъществи целта, към която неизбежно го тласкат възпитанието му и амбициозният характер, а именно завладяването на византийската столица, Втория Рим, а с нея и престола на римските императори. Несъстоятелно е схващането, че Симеон се стреми и получава титла, равностойна на византийския император - това е в противоречие с идеята, в която вярва той самият – за единствения законен император във вселената. През 912 г. Симеон вече е готов да реализира амбициите си. На византийския престол идва малолетният и незаконнороден Константин VII. Сякаш няма сила в Константинопол, която да се противопостави на могъщия български княз. Започва обаче петнадесетгодишна война, която се оказва опустошителна и за двете страни. През 913 г. българската войска начело със Симеон достига бързо до стените на Константинопол. Този път българският княз се съгласява на споразумение, което му признава титлата цар, т. е. император на българите. На следната година обаче Византия се отмята от някои договорености, войната започва отново и оттук нататък всяко лято българската войска нахлува във византийска територия. Опасността за Константинопол е постоянна и през 917 г. византийското правителство решава веднъж завинаги да реши проблема с българския цар. За целта е сключен мир с арабите, който освобождава войски от източните провинции на империята. Започва и дипломатическа битка за съюзници на Балканите, която печели в крайна сметка Симеон, който привлича на своя страна печенегите и маджарите. Пред събраната в Константинопол огромна армия е отслужен молебен,
Клетвата на византийската войска преди битката при Ахелой, Мадридски препис на хрониката на Йоан Скилица
по време на който всички византийски пълководци дават клетва, че ако трябва, ще умрат с цялата си войска на бойното поле. Начело застава пълководецът Лъв Фока, който навлиза в българска територия и на 20 август 917 г. среща българите начело със самия Симеон при реката Ахелой близо до черноморския бряг, недалеч от днешния Бургас. Според летописите в началото византийците имат превес и българите отстъпват, но впоследствие в редовете на ромеите настъпва разколебаване, което Симеон използва умело. Царят наблюдава битката от възвишение заедно с резерва на войската си. В сгодния миг, когато бойният ред на византийците се нарушава, той се спуска вихрено срещу тях и превръща смущението в редиците им в безредно бягство. Много византийци загиват от мечовете на преследващите ги българи, други са стъпкани от краката на другарите си. Главнокомандващият Лъв Фока с мъка успява да избяга. Както пише хронистът Лъв Дякон около половин век след събитията, “И сега още могат да се видят купища кости при Анхиало, гдето тогава позорно била посечена бягащата войска на ромеите.” След победата при Ахелой българските войски преодоляват набързо организираната съпротива на византийците и отново се появяват под стените на Константинопол. Блестящата победа на българите над основните сили на Византия и огромните загуби в битката предизвикват шок в империята. Византия никога вече не успява да противопостави на Симеон сериозна войска, а предпочита преди всичко да се осланя на внушителните стени на столицата си. Българският цар няма съперник на полуострова и без особени проблеми нахлува в континентална Гърция, завоюва и Сърбия и я присъединява към държавата си. На два пъти българите пак са пред стените на Константинопол. Ахелой наистина прави България доминираща сила в Югоизточна Европа. Но какви са реалните резултати? Самият мащаб на битката, пълнотата на победата на Симеон показват безизходицата, до която довежда липсата на реалистична цел във външната политика на българската държава. Фактически господар на полуострова след 917 г., през следващите десет години Симеон демонстрира военна мощ с походи в Южните и Западните Балкани, без да постигне практически никакви политически придобивки. Всички сили на държавата са хвърлени за постигането на химеричната лична амбиция на царя да завладее византийския престол, а териториалните завоевания, вместо да подсилят страната, се превръщат в бреме. В края на живота си Симеон става свидетел на първите си военни неуспехи и умира огорчен и неудовлетворен през 927 г., като оставя на сина си Петър държава, в която бързият политически упадък вече е започнал. Личността на Симеон Велики остава спорна в българската история. Прославян за величието на българската държава при управлението си или обвиняван за кризата в нея след смъртта си, той остава една от най-значимите фигури в българското минало и битката при Ахелой е без съмнение най-бляскавият миг от неговото бурно управление. И ако годишнината от битката е повод да размислим за значението на този голям български владетел, то вероятно ще го намерим не толкова във военните успехи, колкото в културните постиженията по време на неговата епоха, наречена Златен век на българската култура.”
БНР, Петър Къдрев