На 28 февруари 1870 г. султански ферман възстановява автокефалната българска църква със статут на Екзархия, като признава целокупността на българската национална общност в екзархийските граници.
Това постижение, едно от най-големите през Възраждането, е резултат на десетилетните борби против Цариградската гръцка патриаршия и нейното висше духовенство. Ферманът за Екзархия постановява тя да включва 16 епархии, но чл. 10 предвижда нейното разширяване в Македония и Одринска Тракия. Народно-църковният събор през 1871 г. се свиква с участието на представители и на тези спорни епархии, две от които, Скопската и Охридската, са признати по-късно с плебисцит за съставни на Българската Екзархия. Съборът приема екзархийския устав и избира привременен съвет, който заедно със Синода от българските владици започва да ръководи българската църква със седалище в Истанбул.
Още много народни усилия костват пречките, създавани от вътрешни и външни противници. В спорните епархии, останали в диоцеза на Цариградската патриаршия, Българите продължават да се борят за плебисцит, но срещат противодействието на гръцкия национализъм, на западната религиозна пропаганда (католическа и протестантска) и на двойствената политика на Високата порта.
Източник: Сайт на Български Национален Съюз