5 Март, 2009 ПРОФ. МИХАИЛ КОНСТАНТИНОВ
Отпразнуваният наскоро национален празник на 3 март, когато през 1878 г. е подписан Санстефанският предварителен мирен договор, отприщи вълна на русофобски и русофилски изяви по електронни и хартиени медии. Интернет форумите напълно пощръкляха и така дадоха своя принос към пропагандната истерия. Празникът впрочем е повод да припомним някои моменти от руско-българската бойна история. Като се водим от правилото, че когато фактите говорят, и боговете трябва да мълчат.
Славна е историята на руско-българските войни които започват през X век. Може би защото преди това Русия просто я няма на политическата карта - за начало на Киевска Рус се приема 882 г. Като начало руският княз Святослав Игоревич напада и разорява Волжско-Камска България. После обръща поглед към същинска България и я напада на два пъти през 968 и 969 г. За това си начинание той е подкокоросан и по-точно купен от Византия, която вижда в силна България основен стратегически враг. При завладяването на Северна България руските войски проявяват жестокост, която е била впечатляваща дори за тогавашните груби нрави. В летописите се говори за десетки хиляди обикновени българи, побити на кол от Святослав, както и за хиляди обезглавени боляри и други видни люде. С тази руска агресия започва краят на Първото българско царство. След така зародилата се руско-българска бойна дружба следват няколко века затишие, като междувременно Русия е завладяна от татарите, а България - от турците.
В края на XVIII и началото на XIX в. Русия води няколко войни с Турция с цел овладяване на Кавказ и Черноморието и прокарване на път към Цариград и проливите. Войните се водят и на българска територия и завършват със сключването на цели 12 мирни договора.
Така например според Кючук-Кайнарджийския мирен договор от 10 юли 1774 г. Русия получава право да се застъпва за православното население на Балканите (за българи тук не се говори изобщо), а Турция се задължава да не пречи на православните християни да изповядват религията си и даже им връща някои църковни имоти. Дотук добре, и това именно години наред ни беше втълпявано от русофилската историография.
Проблемът обаче е, че отстъпващите руски войски всеки път насилствено повличат със себе си големи групи българи с цел преселването им в руските степи и превръщането им в обезправена крепостна маса. На свой ред Османската империя заселва обезбългарените български земи с мюсюлманско население. За този процес големият български революционер Г. Раковски пише "... Русите почнаха често да минават Дунава и да разоряват бедното ни отечество... Когато се връщаха, като победители или победени, караха и отвличаха насила по няколко хиляди български домородства и ги заселваха в обширните си пустини..."
Следите от това социално инженерство още са видни в Североизточна България.
След Руско-турската война от 1877-1878 г., в която руските войски дават 70 000 убити и ранени, започва бързото изграждане на новата българска държава и по-специално на българската армия. Естествено, в началото всички висши армейски постове се заемат от руски офицери. В първото си бойно изпитание - войната срещу сръбската агресия през 1885 г., българската войска постига бърз и категоричен успех. За съжаление тогава Русия изтегля офицерите си с цел да осигури победа на Сърбия, която впрочем винаги е била руската любимка на Балканите. Този позорен ход на руските власти отваря очите на много заблудени българи. Отварят ги и последвалите опити за държавен преврат, организирани от руското разузнаване, които Стефан Стамболов безпощадно осуетява.
След неуспешната за България Междусъюзническа война през 1913 г. Русия успява да си "върне" на младата и непокорна държава, като поощрява Румъния да нахлуе в незащитения гръб на България. Така след блестящите бойни победи идва политически погром. Но българите имат сили за още едно грандиозно усилие, когато малко по-късно Русия и България участват в Първата световна война от различни страни. Войната между тях не е формална - двете страни се бият с ожесточение. За слава на българското оръжие, победата неизменно е наша. Така освободители и освободени, понесени от вихрушката на световната история, пишат националната си история. Всеки своята си история.
На 1 октомври 1915 г. България влиза във войната на страната на Централните сили, като българските войски нападат Сърбия и я разгромяват. Само две седмици след това, на 14 октомври 1915 г., по Петковден ескадра от 17 руски кораба, включително 3 броненосеца, напада Варна и стреля безразборно срещу мирното население. Много сгради са разрушени, а десетки българи са убити и ранени. Има обаче и наказание - немски подводници погват агресора и потопяват два от корабите му. По-късно на 9 март 1916 г. на българска мина се натъква и потъва дошлият да ни "наказва" руски ескадрен миноносец "Лейтенант Пущин".
Някои руски моряци загиват, но други са пленени и с тях българските власти се отнасят хуманно според законите на войната. Парадоксално корабът носи името на руски герой от Освободителната за България Руско-турска война от 1877-1878 г. Такива са понякога гримасите на историята.
През 1916 и 1917 г. български и руски войски влизат в кървав сблъсък в Добруджа. Под командването на легендарния генерал Иван Колев (бесарабски българин впрочем){на снимката} българската конница и артилерия буквално унищожават изпречилите се пред тях казашки дивизии.
А руските командири даже са мислели, че българите няма да влязат в бой заради признателността си към Русия. Генералът обаче разбира всичко и в нощта преди битката произнася знаменитата си реч "Кавалеристи! Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним като всеки враг, който пречи на обединението на България!". И ги биха. И ги прогониха. По обясними и недостойни причини този български герой беше незаслужено забравен. Отново за отмъщение руски кораби на 16 декември 1916 г. бомбардират Балчик. Този път агресорът е отблъснат от авиацията и огъня на бреговата артилерия, като руският флагман е улучен и наказателната бригада безславно се оттегля.
Следва драматичен момент. На 3 март 1918 г. - каква символика (!) България е сред победителките на Съветска Русия и подписва Брест-Литовския мирен договор, с който Русия губи Полша, Финландия, Прибалтика, Украйна, Беларус и Кавказ! Тъжна победа - точно 40 години след Освобождението
България печели войната с освободителката си!
За съжаление страната ни също е пред разгром. Предстои дезертиране на армията и разпад на Южния български фронт, на който през 1916-1918 г. английската армия търпи най-тежкото поражение в историята си.
Руско-българската "бойна дружба" има още два епизода. На 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България като "благодарност" за това, че тя не изпраща войски на Източния фронт. А румънците, които се биха там, бяха наградени с Трансилвания! И още, през 1968 г. армиите на Варшавския договор нападнаха братска Чехословакия. Добре че чехословашката войска остана в казармите. Защото иначе още тогава щяхме да гледаме филма "Братските армии се бият ожесточено в Прохода на дружбата".
Монитор