НАЙ-НЕУКРОТИМИЯТ
Независимостта на България от Византия е възстановена в резултат на въстание от 1185 г., чийто център Търново остава столица на България до трагичната 1393 г., когато го превземат турците. Третият владетел от новата династия - Асеневци - е цар Калоян (1196-1207 г.).
В стремежа си да утвърди възкръсналата държава Калоян влиза в дълги, заплетени преговори с папа Инокентий III, комуто обещава църковна уния с Рим при условие, че светият отец признае царския му сан и патриаршеското достойнство на българската църква. В крайна сметка папският легат, кардинал Лъв, донася в Търново само кралска корона и титлата примас за духовния пастир на българите, което не пречи на Калоян да се подписва като цар и практически да не осъществи никаква уния.
Междувременно западните кръстоносци, които през 1204 г. превземат вероломно Цариград, основавайки върху развалините на Византия т.нар. Латинска империя, изявяват все по-неумерени апетити и към България, като отправят надменни предизвикателства към нейния монарх. Така се стига до битката при Одрин от 1205 г., в която Калоян разгромява кръстоносната армия. Латинският император Балдуин е пленен и, въпреки заплахите на Рим за кръстоносен поход срещу Калоян, той остава в търновския плен до края на живота си (като по някои сведения е екзекутиран заради клеветите на влюбената в него българска царица, на която той не отговаря с взаимност). След Одрин цар Калоян повежда безмилостна война на два фронта - срещу латинците, и срещу гърците, присъединявайки към държавата си нови и нови земи. По тази причина византийските хронисти от епохата го описват като най-неистовия враг на гръцкото племе.
Калоян умира през 1207 г., обсаждайки Солун - убит по време на сън от заговорника Манастър, вожд на куманските наемници в неговата армия.